чаша за вода с подредено букетче от първите бели кокичета. До тях – пластмасова чашка с мляко, до нея – козуначена кифла, заедно с парчето амбалажна хартия, с която е била увита. Има и бележка: „Отивам да взема пощата от деловодството, хапнете малко, по цял ден нищо не ядете“. Олекна ми! Значи тоя заек не беше избягал! Вратата едвам се отваря:
– Върнах се, имаше три писма за Вас… Не знам обичате ли мляко? Аз много го пия. Хапнете сега, а после ще внеса и пощата…
Отведнъж разбрах, че не знам даже и как се казва. А от седем дни ми седи пред вратата!
– Заю, влизай! Започваме работа с теб! Кажи ми какво си завършила?
– Механотехникум.
– Тогава ще се разберем, аз съм завършил машинно инженерство. Ела сега да си разделим тази кифла на две и ти седни при мен, да си изпиеш млякото. Извинявай, аз от малък не пия мляко, тогава май съм препил…
И така, с по половинки от кифлата в ръка и чашка мляко, се сприятелихме със Заю. Още на другия ден тя вече не беше намръщена, смееше се весело, почна да се закача, но в работата си беше фурия. Идваше сутрин рано и седеше с мен до среднощ, услужваше на колегите си, помагаше им да се оправят в по-сложните проблеми. За цялата телевизия тя си стана и докрая си остана Заю. Много по-късно, на имения си ден, донесе голяма кутия, за да почерпи, и едва тогава разбрахме как ѝ е истинското име. После записа задочно журналистика, и тогава разбрах, че моят Заю вече е пораснал. И когато реши да отиде в екипа на Бригита Чолакова, не и попречих, там щеше да изкара още едно „висше“… Разделихме се с усмивка и със свито сърце. И досега, като се сетя за онези заешки времена, пак нещо в гърлото ми засяда.
Но онзи Заю днес е пенсионерка и както самата каза, има друг „проект“ – иска да отгледа грижовно четиригодишното си внуче. Дано не забравя нежната грижа, с която Заю сложи тогава на бюрото ми първите пролетни кокичета.
