– Не мога да разбера едно нещо. Ако можете, обяснете ми го. Няколко минути закъснение, или реда на информационната емисия, не ми се виждат много основателни за такова важно решение. Има като че ли някаква друга причина. След като всичко свърши благополучно, моля, кажете ми, все пак коя е тя?
Моят събеседник беше лаконичен. Надве-натри ми каза, че от едно провинциално градче дошъл остър сигнал, че нашият главен редактор, който бил оттам, е с лошо потекло. Тамошните активисти се възмущавали, като гледали Петьо вечер на екрана да прави коментар за важни политически новини. Писали и до ЦК, оттам също недоволно им се обадили. И понеже промяната не можело нито да се позамаже, нито да се обявява официално нейният мотив (времената след девети септември бяха безвъзвратно отминали), решили то да е във връзка с пропуски в работата на телевизионния център в Пловдив. И слава Богу, разбрали овреме, че сме в Хасково, та успели да ни помолят на връщане да дойдем на тази среща. „Ние всички разчитахме на Иван Славков и на вашата подкрепа – ми каза накрая побелелият човек, – та да не се приеме такова нелепо решение“.
Нарочно не споменавам имената на онези, които участваха в заседанието, нито техните партийни функции. Това не е случайно. Защото през онези особени години, случаи като този не бяха патент само на едно ръководство, в който и да е град. Но слава Богу, не ставаха и всеки ден. Ние се сблъсквахме и в други окръзи с подобни опити за намеса по същата схема, но с други мотиви и участници, т.е. това беше вече станало явление. Или събудил се стар навик от следдеветосептемврийските времена. Но и реакцията на младото ни телевизионно ръководство на всеки един подобен опит беше същата, като тази в Пловдив.
В русенското студио например имаше подобна история. Там на хонорар работеше сценографът Иван Токаджиев, след Художествената гимназия току-що успешно завършил и Художествената академия в София. Вършеше цялото художествено оформление на студиото, и то с високо майсторство и талант. Но не
