центрове в България, можем да го помолим и той да каже няколко думи за пловдивския телевизионен център. И то общо за неговата дейност, а не само за отделни закъснения на някакъв екип, или за реда, по който се излъчват вашите новини от редакцията в София.
И ми дават думата.
Междувременно Иван ме почуква с коляното си под масата – „Сега си ти!“.
Разбира се, след Славков аз съм по-конкретен, цитирам и цифри за увеличените часове програма на ТВ центъра, за участието му не само в националния ефир, а и в Интервизия, за успешното излъчване на Международния фестивал на телевизионния театър, който става всяка година през есента в Пловдив, за чудесните публицистични предавания, и така нататък, и така нататък. В края на хвалебственото слово се обръщам към Славков и изричам на един дъх:
– Предлагам, другарю Славков, да предложим да бъдат поканени тук нашите колеги – ръководството на пловдивския телевизионен център, за да им кажем за високата оценка, която ние всички даваме за тяхната успешна работа, за да има днес Пловдив един авторитетен и всепризнат в страната телевизионен център с добра програма.
Неочакван и непредсказуем обрат. Мълчанието е тягостно. Един от по-възрастните пловдивчани, който очевидно е бил против и преди – да се взема онова решение, използва объркването и веднага се съгласява с новото предложение. Използвайки авторитетната си позиция в града, бързо става, отваря вратата и кани Петьо Кольовски и другите да влязат на заседанието. Те пристъпват смутени, не знаят ни къде да седнат, ни какво да правят. Викам ги направо на масата при нас. И гледайки в сащисаните им лица, им съобщават за решението:
– Благодарим Ви за добрата работа!
Славков бърза да влезе в шеговития си образ:
– А бе вие в тая къща без лед ли сте останали? Уискито ние си го носим…
Настъпи оживление, напрежението падна, изглежда на всички им е тежал инцидентът. Използвам този момент и се навеждам към човека до мен: