125

Първата ми секретарка беше „парашутистка“ – спусната ми бе от Комитета, без някой поне да ме уведоми за това. Просто за да ми покажат, че трябва да съм безгласна буква. Идвам един ден на работа и гледам – на бюрото пред кабинета е седнало едно мило, уплашено момиче, почти дете. Когато влизам, то се изправя като пружинка:

– Добър ден!

– Добър ден, мен ли ме чакате?

– Не! Аз съм изпратена, за да Ви бъда секретарка…

– Така ли? Браво! А Кой Ви изпрати?

– Амиии… От Комитета, с бройката съм…

Какво да говоря с това момиче, то и без това е уплашено, само дето не заплака. Влизам в кабинета си и затварям вратата. Избирам веднага Комитета. От там секретарката изключително любезно ми казва, че това е станало по молба на колега от Радиото, на когото не можело да се откаже…

Какво пък, да правят каквото щат, само че аз няма и да я поглеждам. Нека си седи отпред мирно и тихо, нека си взима заплатата и парите, те и без това не са от нашите, плаща ги Комитетът. И така, девойчето си седна на бюрото пред кабинета, аз влизам и излизам и нищо не казвам, все едно, че го няма. Телефоните звънят. Аз вдигам слушалката, като ми трябва някой – избирам телефона и си говоря с него. Късно следобед тя влиза плахо при мен:

– Вече мога ли да си ходя, пет е?

– Както ти си решиш, мен не ми трябваш!

Тази история трая една седмица. Работата бушува – трупат се сценарии и заповеди за снимки, аз започвам да затъвам, но стискам зъби и си трая… Влизам, излизам, идват колеги, говоря с тях, отиват си, звъня по телефоните, пак влизат колеги, подписвам командировки, и т.н., и т.н. Всеки ден, късно следобед, тя наднича през полуотворената врата и все по-плахо пита:

– Пет е, мога ли да си ходя?

– Както си решиш…

На седмия ден влизам сутринта. Девойчето го няма. Изведнъж, не знам защо, остро усетих липсата ѝ: „Боже, ами ако си е отишла?“ – страхът ме обхваща инстинктивно, олеквам, гърлото ми пресъхва. Защо го измъчвах цяла седмица, какво ми е виновно то, че тъкмо него са го пратили с бройката, като пакет по пощата? Пред тоя заек ли намерих да се правя на важен? Влизам вкиснат в кабинета. На бюрото ми е постлана пъстра кърпичка. На нея – стъклена