поднесено на тепсия. Имаме и журналисти, и време за анализи, и за прогнози, и за коментари, и за новини – те са ни под носа. В българския ефир, а май и в европейския, такова излъчване правим за първи път. Дано нещо не сгафим!
Какви бяха прогнозите за развитието на „инцидента“? – определено още нищо не можеше да се каже – правехме интервюта с анализатори, показвахме отдалече на живо откраднатия самолет и внимавахме, ама много внимавахме, да не изтърсим или покажем нещо, което да предизвика трагична развръзка. Когато бях в ефир например, един колега от международния отдел държеше под масата ръката ми, та ако заора нанякъде, да ме сбута. Цензура! Как понякога плача за нея. И от нея…
Докато спретвахме последните новини в ТВ студиото на Летище София, чуждестранните ни колеги от световната преса и телевизии напънаха за автентична информация. Не искаха само да гледат отдалече стълбичката на самолета. Извиках референти от Международния отдел на Телевизията, дадох им актуалната информация и базовите данни, и ги оставих да се оправят и с чуждоземната, и с нашата преса.
От общата група обаче се измъкна един колега чужденец със страхотна камера и започна да върви подир мен – моля те, колега, помогни ми да имам кадри от самолета, дошъл съм от майната си, за да снимам, а не да стоя пред Аерогарата и да чакам вашите брифинги.
Разбирам го, прав беше. Взех го с мен, минахме заедно през зоната за сигурност и го отведох до големите витрини на зала „Пристигащи“ – оттук се вижда цялата писта и самолетът.
Правя опит да въведа и пазарна икономика в нашите отношения. Капитализмът сега ми е паднал в ръцете, а нашата телевизия имаше жестока нужда от валута „Второ направление“ (долари) за филмова лента „Кодак“.
– Колега, оттук снимането се плаща.
– 500 долара добре ли е? Това ми е първата сделка в живота. Кимвам. Мъжът не мигва, отривисто вади чекова книжка от джоба си.
