19

Понеделник, 23 октомври 1972 г. Втори ден за втория отвлечен самолет. Турските дипломати пиеха кафе на бюфета на аерогарата и дискретно следяха какво се случва и в салоните, и през витрините – към пистите към злополучния самолет в дъното. Много рядко един от тях, мисля, че официално беше от пресслужбата на посолството, внимателно се доближаваше до мен, изчакваше да приключа непрекъснатите разговори, и с тих глас, на свой си български, учтиво питаше:

– Бай Велев, има ли нещо ново? Има ли хабер от авиона?

И след поредната доза информация от мен, той се оттегляше към другите при кафето, така безшумно и достойно, както беше дошъл.

В едно друго сепаре в северния край на залата, също с отличен изглед към неканения авион, нашите пиеха турско кафе с чаша студена вода. Само един, на малки глътки, отпиваше уиски с много лед. На масичката пепелникът беше пълен със загасени фасове.

Бях сигурен, че точно оттук негласно се ръководи мероприятието, също като във френските криминалета, по които много си падахме. И този – побелелият, с уискито, е именно Комисарят – големият шеф. Може би той ми звънваше сутрин и ме вдигаше под тревога да търча към летището. За многото часове, които щяхме да изкараме заедно с този властен човек, не разменихме повече от десетина думи:

„Да! Не! Както решиш! Славков знае ли? Разбира се! Не става! Побързайте! Довечера!“…

Няма „Утре“! Няма „Ще видим“!

С мен – така! Но разговорът през рамо с репортерката на креслото зад него му беше далече по-интересен. След малко Комисарят вече е оставил на мира момичето и нещо говори с турския дипломат, толкова кротко и спокойно, сякаш турският самолет е кацнал в Анкара, а не на пистата отсреща.

След първия шок и опипване на обстановката, сега ние сме по-обиграни и спокойни. Овладели сме събитието, а то ни е