на така любимите им преговори.
– Велев, ще отидеш ли до самолета? – те ще предпочетат телевизионен журналист, а не спецполицай. Ти вече си печен, почвай разговор …
Прекият щурм е избегнат! С похитителите започват преговори!
– Кой е вашият човек?
– Не е полицай, журналист е, от телевизията.
– Става, да се качва. Вземам моята сива жигула, излизам на стихналата писта, бавно пълзя към стълбата на самолета.
Вратата на самолета се отваря, на площадката ме посреща пасажер, който добре знае български, вероятно е изселник. Поздравява вежливо и ме въвежда вътре. В салона всички са с вдигнати ръце, положени на главите, никой не смее да шавне. Момчетата, съвсем младички, почти големи деца, ме гледат доста дървено. Очите им са леко мътни и загаснали. Не излъчват нищо. Като на големи кукли. Може би и аз така ги гледам. Не са наконтени, даже пуловерите и белезникавите им сака са поразвлечени – кой знае откога са. Само обувките са новички, черни и лъскави, като за погребение.
Те са разставени по пътеката в средата, през 3 – 4 метра един от друг, с пистолети в ръка. Как ли са ги качили на борда – без помагачи не би могло.
Първият от тях казва на турски:
– Преведи му! В юмрука стиска граната с освободен предпазител!
– Ако решиш с нещо да ни упояваш, ръката ми ще се отпусне и самият ти ще хвръкнеш към Аллах. Ето, сега ти давам писмено нашите Условия, да ги прочетеш по телевизията, нека се разбере защо ще умираме! (пауза). Повтарям условията – нашите съмишленици в затворите на Турция, осъдени на смърт за идеите си, да бъдат освободени! Ние искаме да ги спасим, ние не сме терористи. Запомни ли? Не сме терористи! (за трети път) – Не сме терористи! Предайте го на турския консул в София!
