за разговор – нощта е дълга…! Колко души работят в Телевизията, защо мачовете ги даваме късно вечер и на запис, Ани Цонева разведе ли се с Коста Цонев, вярно ли, че брат му живее в Австралия, виждал ли съм лично Людмила Живкова? В началото съм лаконичен, но после разбирам, че няма спасение – разкрит съм! А какво ще стане, когато докторът си отиде и остана насаме с моя майор и с толкова срамни лъжи, че съм щатен сержант от авиацията? И затова сега аз не млъквам – бърборя ли, бърборя за Телевизията. И за Ани Цонева, и за колата на Лили Ванкова, и за мачовете, и за сватбите на Иван Асен…!
От тази вечер с д-р Митко Сърбинов започна нашето петдесетгодишно приятелство. До смъртта му. А и след това – урната с праха му лежи в нашето фамилно гробно място в Софийските гробища. Той сигурно вече ме чака „горе“, да продължим разговора, започнат в Наречен.
А сега бърборя за всичко. И не млъквам. Само и само докторът да слуша и да не си тръгва. Но ето, той се прозява един-два пъти и се изправя.
– Хайде сега да спим! За Телевизията ще си поговорим пак друга вечер. А сега – лека нощ! Да гася ли лампата?
Аз, веднага: Да!
Но майорът от съседното легло:
– Не! Ние имаме още нещо да си кажем.
Докторът излиза. Оставаме очи в очи.
– Е, и?
– Ами… нищо – какво?
– Сега сме от Телевизията, нали? И като те слушам как говориш за телевизия, човек няма как да не повярва, че си оттам.
Утихнах, не мърдам! Има лъч надежда, има шанс, не съм просто обикновен лъжец – дано не го проиграя. Мълча.
Майорът:
– Като те слушах – та ти еднакво добре разказваш и за летището, и за Ани Цонева, и за Иван Славков. Говориш както за старшина Грозев, така и за капитан Жеков. Недей да ни смяташ обаче за глупаци, ние може да служим на майната си, но като сме там, имаме време и да четем, и да мислим. Не разбра ли, че сме технически офицери, цял ден се ровим по машинките и
