но умирам от ужас, че една вечер ще бъде дежурен онзи млад лекар, който ме прие в санаториума и отлично знае, че не съм никакъв военен, а от Телевизията. С какви очи после ще гледам тези мили, приятелски настроени хора, които така добре ме приеха в своята офицерска група, за да ме спасят от санаториалната скука! Едно нещо в тях обаче ме дразнеше – те говореха с мен като на партийно събрание, с общи заучени фрази, леко приповдигнат тон. Нещо не се връзваше с добродушния им симпатичен нрав. Мислех си, че казарменото ежедневие и политзанятията в далечния гарнизон ги е изпортило. Докато бяхме заедно по горите, аз се разсейвах и опитвах да не ги слушам. И зяпах по врабчетата. Но вечер след храна, като останехме с моя майор сами в стаята, ставаше страшно:
– Другарю сержант, нашата славна комунистическа партия и нейният централен комитет водят умело нашата страна и армия…
– Да…! Да…! – кимам отчаяно с глава и чакам с нетърпение в десет дежурният лекар да се появи, та да прекъсне лекцията по политпросвета и да ни пожелае „лека нощ“. Колкото отвън и да не личи, все пак Наречен е курорт за нервно изтощени болни, има ги всякакви – Наречен е!
На другата вечер пак същото, сменена е само темата:
– Другарю сержант, дружбата ни със Съветския съюз е гаранция за нашата национална независимост. Съветската армия и другите братски армии… – и т.н., и т.н.
Това лошо, но има и по-лошо.
На следващата вечер, тъкмо приключваше политзанятието, този път за другаря Леонид Илич Брежнев, влиза д-р Сърбинов, лекарят, който ме прие и отлично знае кой съм. Очевидно го е блъснала страшна скука, предстоят му още по-скучните часове на нощното дежурство. Той ме вижда и се радва, че ще размени няколко „светски“ изречения.
– А, тук ли си? Как е Телевизията? Свикваш ли с нас?
Правя отчаян опит да се спася.
– Бях долу край телевизора. Няма нищо интересно и се прибрах.
Майорът не мирясва, присяда на края на леглото ми и се готви