предимство – беше само с две легла, нещо рядко по онова време на многолюдните почивни станции. Разопаковах скромния си багаж, но на нощното шкафче неизменно подредих транзистора „Филипс“, електрическата самобръсначка „Филипс“ и разбира се, журналистическия си касетофон, също „Филипс“, с който се сдобих при пътуването си до Кувейт, почти без пари. Просто бях, та и до днес, фен на „Филипс“. При път, друго я взимах, я не, но касетофонът винаги беше с мен.
Докато се нагласявам за новия ми живот на „сержант“ във военен санаториум, идва и човекът от второто легло – очевидно направо от минералния басейн, по хавлия и с мокър перчем.
Започва стандартната опознавателна процедура:
– Колега, ти къде служиш…?
Аз съм напълно готов за този въпрос – разказвам всичко за сержант Велев, за неговото летище и командири. Даже и за старшина Грозев разказвам, легендарният старшина на всяка войскова част.
Моят човек е технически офицер от поделение в Ямбол, майор. В съседните стаи са още няколко негови колеги от същата част. Оплаква се – тук е голяма скука, ходят по чукарите. Ако искам – да ме включат и мен, иначе ще пощурея.
На другия ден, след процедурите, с тяхната група от майори и подполковници направихме доста голям преход по горите и привечер, пребити от умора, се прибрахме. Влиза един от новите ми приятели от съседната стая.
– Колега, ти от коя част си?
Повтарям „легендата“. Той слуша внимателно.
– Старшина Грозев още ли е при Вас?
Разказвам каквото си спомням за Грозев.
На третия ден този сценарий пак се повтаря. Но сега има нов въпрос:
– Капитан Жеков искаше да се мести в авиобаза Безмер, какво стана?
Получава задоволителен отговор – още по мое време капитанът имаше такава идея, но нещо работата по-късно се размина.
И така, вече съвсем съм наясно, че се прави проверка за моето сержантско битие, и то доста професионално. Засега се крепя,
