222

След изтощителната спортна Универсиада 77, която предавахме на живо нонстоп почти месец за няколко десетки телевизии от цял свят, Иван Славков, виждайки на кой хал съм, със съпричастие ми предложи:

– Изчезни, бате, за няколко дни! Шефът много хвали Нареченски бани срещу преумората. Ще намерим карта за Военния санаториум в Наречен чрез полковниците от нашата военна редакция. И се махай оттук!

Това и чаках! След няколко часа път с колата от София, след завоите по дефилето на река Чая и 20 – 30 минути от Бачковския манастир, аз паркирах пред санаториума. Бях решил там да не казвам на никого, че съм от Телевизията. Исках покой, абсолютен покой – от студиа, от камери, пресконференции, ефир, брифинги и прожектори. Бях си измислил и „легенда“ – сержант от ВВС, военната служба изкарах на военното летище в Маврудово, между Пловдив и Асеновград (сега Аерогара Пловдив). Там бях войник след Политехниката и помнех още доста неща за военните порядки и офицерите.

Дежурният лекар, д-р майор Димитър Сърбинов, ме прие набързо (във фоайето зяпаха някакъв мач по телевизията), само се загледа в медицинския талон: „От телевизията? Значи си връзкар…“ и ми даде карта за Втора стая на Трето източно крило на трети етаж, с балкон, на който си играеха катеричките от надвисналата сребриста ела. Новата ми обител имаше още едно