Константинос Георгиу Караманлис е роден на 8 март 1907 г. в село Кюпкьой, днес Проти, между Драма и Серес, на по-малко от стотина километра от границата с България. През 1929 г. завършва право в Атинския университет и става адвокат в Серес. През 1935 г. е избран за депутат от Народната партия. Едни от големите му политически успехи са извоюване на независимостта на Република Кипър (1959 г.) и подписване, още през юли 1961 г., на споразумение за кооптиране на Гърция към Европейската икономическа общност (ЕИО). Той има големи заслуги за разведряването на обстановката на Балканите, и по-специално за затоплянето на отношенията с България, която посещава няколкократно след срещата му с Живков под Акропола. Той поддържаше с него приятелски отношения, въпреки идеологическите различия между двамата. Константинос Караманлис се жени за Амалия Канелополос. Нямат деца. Умира на 91 години в Атина на 23 април 1998 г. след кратко боледуване.
Доколко през тези априлски дни, въпреки скептиците, българо-гръцките отношения са се развивали от нула до десетка, можеше да се почувства и от случката, която се разказваше като анекдот сред придружаващите делегацията.
След вечеря на Караманлис с Живков, леко развеселен, нашият човек си направил шега в неговия правешки стил.
– В моята делегация имам един министър Караманев, Георги, от Южна България. Вие случайно да не сте братовчеди?
Трябва вече да са станали доста близки, та хитрият Живков да си позволи този намек за родното място на своя домакин, на една ръка разстояние от българските градове Гоце Делчев и Сандански. Аристократичният Караманлис се усмихнал, и на нещо като български, рекъл: „Би могло, би могло, трябва да се провери!“.
Братовчеди или не, не знам, но след няколко години нашият Георги Караманев стана посланик в Атина, и то успешен.
Тези приказки станали вечерта, в уюта на резиденциите, а сега на площада шумното множество беше изтласкало охраната малко встрани и яките момчета с тъмни очила напразно се мъчеха да преборят народния интерес. Ислямска държава, Лондонските и Парижки атентати бяха още безкрайно далече, та срещите с тези тълпи от весели хора бяха еднакво радостни и за държавниците, и за организаторите на Изложбата. Нямаше тук нито НАТО, нито Варшавски договор, нямаше чичо Сам, или сянката на Кремъл. Или поне не се виждаха наоколо. На този площад Балканската стена вече беше започнала яко да се рони…
