Властите в натовска Гърция и социалистическа България, щат – не щат, бяха впримчени в режима на противостоенето. Новините от Атина и Солун не ги получавахме директно от националните им информационни агенции, а чрез английската Ройтерс, или от Франс прес. У нас Би Би Си на български се заглушаваше, Радио „Гласът на Америка“ – също. Техните емисии на български език се пресрещаха от мощни заглушителни станции на Люлин планина, още преди да дойдат до моя транзистор в София.
Границата между нас с десетилетия беше превърната в бойна фронтова линия, пиле не можеше да прехвръкне, камо ли луда крава! Изградената чак през 1961 г. Берлинска стена стана световен символ на Студената война, а нашата (още от 1950 г.) балканска триметрова ограда с освиенцимски бодли я споменаваха само в хрониките за поредния беглец към Свободния свят. И затова началото на промените в Европа се мери от падането на Стената между Източен и Западен Берлин през 1989 г., а не с процесите, стартирали десетина години по-рано в градинката на Зевс със срещата на Живков и Караманлис, въпреки забраните и заплахите на Брежнев.
Но кой да види тогава това зазоряване преди полунощ?! Ние сме прости балкански народи, барутен погреб на Европа, София не е нито Париж, нито Берлин, нито Лондон. Камо ли пък Вашингтон, или Москва. За да имаме някакво значение за световната история в мирно време.
