полковници“ става на 21 април 1967 г. Не минава без ексцесии, арестувани са около 10 000 души, кралят бяга от страната и никога вече не се връща. На референдума на 8 декември 1974 г. гръцката държава окончателно се разделя с Трона и става Република.
Времето на „черните полковници“ е твърде противоречиво. Международната им изолация обаче ги е направила по-сговорчиви с нас при разискване на затлачени междусъседски проблеми. На това вероятно се дължи засилената им дипломатическа активност.
Въобще, отношенията между България (Варшавския договор) и Гърция (НАТО) по времето на Хунтата е интересен феномен от историята на Студената война, за който много се надявам тепърва да се напишат истинските страници.
Балканската стена се е пропукала, но само по мазилката, а народите ни са все още разделени. Белият дом и Кремъл са вторачили взор към Егея. Споразумения – да! Спогодби – да! Договори – да! Форуми – да! Но българи и гърци си бяха все така разделени и чужди. Затова на Караманлис и Живков през 1975 г. вече им трябва друг политически инструментариум. И двамата още от младини са станали кадрови политици, и то в недрата на местните партийни организации, а не в аулите на Москва или Вашингтон. Популярни са, имат многолетен партиен и държавнически опит – ляв и десен. Иначе и двамата са връстници и са източноправославни, коренът им е селски. Даже ако Алеко ги беше срещнал при своето пътуване до Чикаго и назад, можеше да им рече, че са земляци.
И още нещо важно за нашите специфични отношения с Гърция – за шефове на дипломатическите и търговски мисии в Атина или Солун старата Народна република България пращаше най-елитните си дипломати и търговци, учени или общественици, които бързо установяваха контакти с елита на гръцката интелигенция и бизнес. Освен майчиния си език, те знаеха английски или френски, или немски. Но почти без изключение и гръцки.
Гледайте само какви хора са пращани в Атина или Солун – още първият ни официален посланик след Втората световна
