307

Когато пресякох граничната бразда в далечния есенен ден на 1975 г., идеята за отваряне на границата би била напълно немислима! Даже престъпно абсурдна! Или налудничава!

По шосето при гара Пирин, още преди град Сандански, и после до Кулата, имаше няколко гранични зони, всяка от тях се преминаваше само със специален ОТКРИТ ЛИСТ, издаден от милицията по местоживеене.

Откъде идваш,

при кого отиваш,

за какво отиваш,

за колко време,

кога се връщаш,

крайна цел на пътуването.

На предграничния пост при последната, но Първа по важност гранична зона, малко след град Сандански, се искаше задграничен паспорт с валидна изходна българска виза и входяща гръцка виза, положена от гръцкото посолство в София. Тук проверката е най-строга, патрулът на гранични войски е от двама редовни войници със зелени пагони и зелени околожки на фуражките, с калашници и едро граничарско куче. Едното момче стоеше край колата, а другото идваше до страничния ляв прозорец, важно вземаше паспортите и още по-важно ги прелистваше дълго. Гледаше снимката и надничаше вътре в колата дали притежателят на паспорта е същият. После пак – паспорт – снимка – притежател, колкото пасажери, толкова и надничания в жигулата. И след това едно великодушно:

– Айде!

Пропускателните пунктове тогава – и българският на Кулата, и след него гръцкият на Промахон, повече приличаха на семпли казармени караулки. Целият пуст, павиран път, в първите 20 километра след Промахон към Серес, се виеше между ЖП линията и зеленината край Струма, на всеки няколкостотин метра стоеше постоянен гръцки военен патрул, но не спираха колите, само ги отглеждаха изпитателно. По шосето имаше осветление, даже и през деня, по-мощно от днешното по бул. „Цариградско шосе“ в София. А до граничния град Серес на 42 км от България не срещнах и не настигнах ни една кола – ни сива жигула, ни