на външните работи, успешно (за условията на Студената война) размразявал отношенията между двете страни. Вероятно затова и Живков се е опитвал да заобиколи „Варшавското“ решение и сега трябваше по „втория начин“ ние да опитаме този „маньовър“ с телевизията.
Но защо точно с телевизията?
Тогава така и не се замислихме, а и не знаехме за московското съвещание. Доста по-късно, когато посещението на Живков в Атина беше завършило твърде успешно, а нашата телевизионна вечер жънеше своите успехи, след една пресконференция съвсем случайно стана приказка с гръцки колеги, че генералният директор на ЕРТ Джон Лампсас бил близък с Караманлис още от времето на емиграцията му в Париж от 1963-а до 1974-а. Вероятно по своите неведоми пътища Живков е бил информиран за тази емигрантска връзка. А от личното си нелегално битие в отряда „Чавдар“ знаел за нейната сила. Така може би можеше да се обясни смисълът на разговора в Бояна и отреденото място на българската и на гръцката телевизии в започващите събития.
– Те дали ще са готови да обменяте информации, и то реципрочно? – пита тихо, като за себе си, Живков. Няколко пъти в този разговор повтори „това да бъде дело само на телевизията“ и наблегна на „реципрочността“. Иван ме е похвалил, че съм окумуш и че имам вече опит в програмните преговори при износа на телевизионни вечери за България (в Австрия и в Индия например).
Леда Милева и Павел Писарев, предишните директори на нашата телевизия, както вече по-напред отбелязах, бяха започнали да прокарват TВ пътечката към Запада, нека да опитаме почвата сега и ние в Гърция.
За Българската телевизия по това време портите на Капъкуле към Турция бяха не просто затворени, а направо залостени. Те леко се „открехнаха“, след като ние съвършено обективно излъчвахме, направо от пистите на аерогара София, освобождаването на двата отвлечени турски самолета (1972-ра). Дори проявиха желание в началото на седемдесетте директно да излъчват от Слънчев бряг „Златния Орфей“.
Със сърби и вардарски македонци да водиш разговори също
