Изберете страница
-+=

на обществено-политическата редакция, работят умни и нестандартни хора, нищо лошо няма в това: Митко Езекиев, Георги Стойчев. И Петър Долапчиев – от твоите. Нашият човек тях не ги разбира и по цял ден пише до нас, затрупва ни с хартии и ни губи времето. Моля те, премести го, където можеш – там го настани, но само да не е при тия момчета.

 

Да не си помислите само, че нашият живот в телевизията е бил безметежен? Когато трябваше, другарят Живков и тия край него, „показваха зъби“.

Още от студентските години Иван Славков беше близък с тогавашния ни преподавател по технология на металите, станал вече академик – инж. Ангел Балевски. По някакъв повод Иван отишъл при него за интервю, което излъчихме по телевизията. То продължи и по-дълго, доста „разкрепостено“ и критично. Нали двамата бяха близки на Първия – единият зет, а другият ходеше с него на лов. И решили, че могат да не спазват общоприетата тогава линия. Свободомислието обаче силно подразнило Апарата, не знам горе какво е станало, но и реакцията беше мигновена. Разбира се, от ЦК не се обади никой, но ударът като с „боксова ръкавица“ дойде от другаде.

На другия ден, още в девет часа сутринта, Иван Славков събра разширения състав на дирекционния съвет и видимо напрегнат, започна направо:

– Другарят Тодор Живков (няма Шефа, няма „Бащата на жена ми“) изпрати тази сутрин писмо до мен, което сега трябва да ви прочета. По него няма да имаме нито разисквания, нито ще готвим отговор за горе…

И прочете десетина-петнадесет реда, от които в главата ми и до днес е останало изречението: „…бърборковците друг път не бива да имат време в Телевизията!“.

Думите бяха остри, но добре премерени, от цялото писмо лъхаше не хладина, а сибирски мраз. Славков се владееше, даваше вид, че все още държи положението, но сухата писмена заплаха, отправена публично, а не на семейната вечеря, отбелязваше началото на края на славното време.

Заседанието завърши така, както и започна, без нито една думичка