от членовете на дирекционния съвет. Даже и дежурното кафе нямаше.
Пред асансьора всички мълчаха като попарени. Щом другарят Славков не е смъмрен вкъщи, до камината, ако го унижиха публично, значи нещо не е съвсем наред. Какво? Още никой не мислеше, но на всички ни беше тъпо.
Повече Славков никога не влезе в Студио със свой събеседник. А ние се успокоихме, че всяко чудо е за три дни.
Когато вече довършвах тази книга, имах среща на кафе в лоби бара на един голям софийски хотел с Георги Йорданов, по онова време Първи секретар на Градския комитет на Партията в София. Говорейки си за телевизията и времената тогава, той спомена, че горе-долу в този период е започнало и отчуждаването на Голямото семейство от Славков. И Мила, която много го обичаше, не можа да промени това.
Та така, под зоркото око на Държавата и нейните органи, на ЦК на Партията и съпругите на генералите от службите за сигурност, Телевизията на Зетя на Живков стана хубава и авторитетна, но с това придоби повече влияние и въздействие от това на органите на ЦК – списанията „Ново време“, „Партиен живот“ и останалия партиен печат. Само Главният на „Работническо дело“ и член на Секретариата на ЦК Георги Боков ни имаше за свои момчета, нали и Писарев, и Славков, и Кольо Конакчиев, и Марко Семов, и Румен Попов, и аз, бяхме започнали занаята във вестника при него. И продължаваше да ни пази „горе“. Но ни даваше и „македонски“ съвети (той е от Пиринския край). Когато например най-накрая ме пусна да ходя на работа в Телевизията, ми каза: „Отивай, но връщане назад няма! Помни от мен – дават ви голяма Власт, а Власт се дава, за да се пази и защитава. Изтървете ли я – лошо! Не само вие ще губите, но ще повлечете и тия покрай вас, и зад вас!“.
Със Зоркото око на Партията и Държавата някак си се оправяхме, донякъде крепихме и телевизионната власт. Но някой трябваше да плати недоглеждането на ЦК, че Телевизията е изтървана още от времето на Леда Милева и Павел Писарев.
Екипът на Иван Славков (и той самият) станахме първата жертва.
