← 349
350 →
Светът в следвоенните години след 1945 г. беше започнал да се променя. След Предперестройката на Никита Хрушчов, в началото на 60-те години, най-напред в нашите журналистически среди се усети, че настъпва особено време. Появи се в София например новият вестник „Литературни новини“ (24 май 1961 г.) и в нашата малка редакция (Васил Акьов, Стефан Продев, Радой Ралин, Крум Вълков, Иван Пауновски, Симеон Владимиров, аз, Захари Главчовски и Йордан Василев)
Може би вече заразени с бацила на особеното време, в кое-то съдбата ни отреди да живеем, ние дръпнахме твърде бързо и рязко нагоре, но нашето общество (и не само то, а и другите в соцлагера) може би още не беше готово за такъв остър отскок. Между „нас“ и „тях“ се появи вакуум, този подем остана неразбран и опасен, затова ответният удар беше остър и неизбежен.
А феноменът Георги Йорданов? Вицепремиер и министър на културата при Живков, член на неговото Политбюро, преди това първи секретар на Окръжния комитет на Партията в Сливен и на Градския комитет на БКП в София, той участваше в изграждане на материалната база и творческите състави на културата, на образованието, на здравеопазването. Без неговото участие у нас не би изгряла мегазвездата на кардиохирурга проф. Чирков в София, Караян да дирижира български музикални състави и да ги включва в Световните Виенски и Залцбургски фестивали
Сигурно ви направи впечатление, че винаги досега споменавам и една телевизионна троица – Леда Милева, Павел Писарев, Иван Славков. При Леда е започнала програмната модернизация, Писарев я развива и обогатява, Славков я направи системна, дългосрочна и равнена със световните тенденции и качество.
А Живков посвоему рискува – предложи зет си за шеф на Българската телевизия, вероятно без да очаква, че пакостливото момче от Коньовица – Ванчо Трендафора, ще направи чак такъв силен екип, и с него ще създаде една голяма, модерна телевизия. Сигурен съм, че Живков отлично знаеше всичко, което става при нас. Отделите на ЦК на БКП, мощният апарат на УБО, на контраразузнаването и разузнаването, на Шесто управление на МВР, Комитетът за държавен и партиен контрол, Държавният финансов контрол непрекъснато ни сканираха и пишеха до горе справка след справка.
Това е и първата ми среща с такъв „таен агент“. Във вестника, от който току-що бях дошъл, такива запознанства бяха невъзможни. Нито тайни, нито явни, даже и закачливи, като тази сега в коридорите на новата ми работа – просто „Работническо дело“ беше орган на ЦК и Службите при нас нямаха никаква работа.
След някоя и друга година един ден при мене угрижен влиза един друг, но истински полковник, началник на отдел на „тайните агенти“, в чийто ресор е и Телевизията или велевизията, както обичаше да ни казва на шега, измислена от него:– Велев, молим те за една услуга.
Още от студентските години Иван Славков беше близък с тогавашния ни преподавател по технология на металите, станал вече академик – инж. Ангел Балевски. По някакъв повод Иван отишъл при него за интервю, което излъчихме по телевизията. То продължи и по-дълго, доста „разкрепостено“ и критично.
Пред асансьора всички мълчаха като попарени. Щом другарят Славков не е смъмрен вкъщи, до камината, ако го унижиха публично, значи нещо не е съвсем наред. Какво? Още никой не мислеше, но на всички ни беше тъпо.
