е за тебе. Така полковник няма да станеш, а ти е рано още и за пенсия. Ако това обаче е идея на някой от вашето началство, в което дълбоко не вярвам, кажи им, че това е опасна игра, не се захващайте с мен. И така, обядът ни завърши, благодаря ти за информацията! Отговорът ми е категорично не! Чао!
И станах. Сервитьорът още не беше донесъл водката и сельодката.
Разбира се, веднага отидох на Десетия етаж. И влитам при Славков, без даже и да питам секретарката „ Може ли?“ – толкова съм бесен, дори и днес не знам защо… Иван говори по телефона, маха ми с ръка да вляза, но не пуска слушалката:
– Разбирам, да, разбирам… Велев в момента влиза при мене, ще говорим с него. Бъди спокоен, този въпрос ще бъде приключен след минутка. Да, още тука, в моя кабинет… и никъде няма да отиде… Да, да! Бъди съвършено спокоен! Но и ти предупреди своите хора да не се бъзикат с моите приятели, видя ли ги какви са диви! Моля те!
Иван оставя слушалката, усмихнато се обръща към мен:
– Нали разбра, министърът беше. Твоят очевидно е успял да притича при него още преди ти да дойдеш дотук. Абе, какво толкова си му казал, че са се уплашили така?
След тази история повече никой не ми предложи шанса да се пенсионирам като полковник от запаса. Но пък си запазихме доверието и уважението до края.
След някоя и друга година един ден при мене угрижен влиза един друг, но истински полковник, началник на отдел на „тайните агенти“, в чийто ресор е и Телевизията или велевизията, както обичаше да ни казва на шега, измислена от него:
– Велев, молим те за една услуга. В една от стаите на редакциите на твоя етаж има като редактор и един наш човек. Моля те да го преместиш в друга стая, да не е при тия журналисти.
Ново двайсет, това пък сега какво е! Обяснявам, а и той добре знае, че в тая стара сграда сме натъпкани като мишки и всяко преместване, даже и на един човек, създава сериозно напрежение.
Полковникът настоява, налагало се:
– Абе, тоя, нашият, е много продуктивен. В тая стая
