останалата част от багажа му, тъй като заминавал окончателно за България.
Посещавайки на 5 юли квартирата на Костов, служителите на посолството са констатирали, че тя е почистена и дадена на други наематели, въпреки че наемът бил платен от Костов до края на юли 1977-а.
До 6 юли френското Министерство на външните работи няколкократно е уведомявало посолството на НРБ в Париж, че не разполага с никакви сведения за Костов и семейството му.
Противоречието беше очевидно. На искането на посолството, направено в 10.30 ч. на 6 юли, да бъде уредена среща на негов служител с Костов за изясняване на случая, не е даден отговор, въпреки общовъзприетата международна практика.
Всички тези факти, а и други противоречиви моменти, налагат извода, че Владимир Костов вероятно не би могъл доброволно да стане изменник и предател на родината си, беше отбелязано в края на анализите.
След това заключение, докладвано от Сашо Стрезов на министър Младенов (а пък той притича някъде нагоре), се прие водещата хипотеза за принудителното отвличане на Костов и необходимост за неговата държавна и обществена защита. Честите и нервни разговори по петолъчките бяха изцяло свързани с тази първоначална идея, която вероятно се лансираше предимно от посолството в Париж. Това беше естествено – всяко предположение, че Костов е поискал политическо убежище във Франция, щеше да постави автоматично и въпроса за вината на кадровици, външнополитически дейци, дипломати и спецслужби – къде са дремали, та Владо под носа им си е прибрал багажа и офейкал с цялото си семейство?
Днес, когато пиша тези редове, ясно си давам сметка и за друго – такъв драстичен случай на политическо изгнаничество на много популярен и приближен до Властта журналист, в онези години беше необикновено събитие за България. То доведе до шок, който блокираше нормалната за подобни случаи реакция. Уплахата от нарушаването на идиличния образ на социалистическата ни родина тласна „случая Костов“ в руслото на мощната и наивна пропаганда в преса, радио и телевизия.
