обсадата на изпращачите, и да хапнем в някой пустеещ по това късно време врачански ресторант.
Помахахме от колата за сбогом и потънахме в тъмното, но не хванахме пътя към София, направихме широк кръг, и в една пресечка на „Главната“ намерихме това, което и търсехме, един почти празен ресторант пред затваряне, с неприветлив келнер и с останали само две последни порции. Стефка беше премръзнала, мократа ѝ от влагата руса коса съвсем беше загубила говорителския фасон, а и гримът се беше поразмацал. Никой не знаеше кои сме, не ни задаваше дежурния въпрос кой за кого се е оженил или кога се е развел, след шумния сериал „Форсайтови“ ще има ли друга поредица… Хапнахме набързо студените люти кебапчета, платихме, сервитьорът почти ни изгони и троснато заключи след нас вратата.
Край.
Тъмно и дъжд.
Притичваме до жигулата. Бъркам под дръжката да отворя вратата на момичето. Напипвам сгънато парче хартия, измъквам го, пъхам го за после в джоба на коженото си яке, по онова време истински суперлукс (колко му се радвах в тази дъждовна вечер!), и се качваме в колата. Стефка не разбра за листчето, но аз умирам от любопитство. Паля плафончето и чета:
Стефка Иванова ни побъркваше със своята разпиляна артистичност. Но май в това се криеше и чарът ѝ.
