Скъпа говорителко! Толкова те обичаме и те харесваме! Чакаме те на екрана всяка вечер, защо толкова рядко те пускат? Като те няма тебе, сякаш и телевизия няма. И кво толкова си се хванала с този софийски шофьор, кво като има яке! Не можеше ли с некое наше врачанче да вечеряш, това ще му е радост цял живот!
Няма спасение. Бяхме разкрити. Зрителите бдят за своите любимки. Няма ден, няма нощ, няма слънце и луна, те ги искат постоянно за себе си. Като ги няма на екрана – няма Телевизия, това е. Защо направихме тогава това многочасово обсъждане и говорене? Каквооо толкова изговорихме? Какво разбрахме там? Този незнаен почитател вероятно е бил на обсъждането, но той беше писал в тъмното, че иска пряка връзка с Телевизията, иска усмивка и радост от нея. И в неговата мрачна врачанска нощ му трябват нашите телевизионни говорители. Радва се на Стефка, радва се на Христина, липсват му, ако ги няма, Ани и Мария Тролева…
Върнахме се призори в София, пак повод за клюки, и аз отидох направо в Телевизията на „Сан Стефано“. Прегледах всички разпределения за дежурствата на водещите програмата, прегледах тъпите служебни текстове, които им пишехме да „декламират“, сетих се и за смешните прически, които им правехме, и за блузките, гримовете и костюмите, които те си купуваха със свои пари. Към осем и половина се качих при Иван, той току-що се беше върнал от тенис.
– Кажи, другарю Велев… – по недоспалата ми муцуна разбира, че имам съдбовно прозрение.
Седнахме на кафе при него, той каза на Бубата да не пуска никого, и се разбрахме за твърде прозаични неща – да дадем друга визия на говорителите (ах, как изтървах тази смешна днешна дума), да им предложим да запишат журналистика в Университета, да участват с решения при създаването на всекидневните и годишните програми, сами да си подготвят сценариите, текстовете и връзките между предаванията, да имат в Телевизията свои фризьор и гримьори (както в театрите зад сцената има гримьорни!), а костюмите и блузките им да се шият в модния център „Лада“ за сметка на Българската телевизия, служебните коли да ги возят до студиото на Телевизионната кула. Дотам през тези години се стигаше трудно, нямаше автобуси, трамваят беше до Семинарията, а такситата – скъпо удоволствие.
