В средата на 90-те години говорителката Мария Янакиева съвсем „случайно“ на Тодоровден попада при Живков в „арестантския“ му дом на ул. „Секвоя“ в Бояна:
Излезе Тодор Живков и вика:
– Ааа, тука са ни дошли гости! Дай да ги почерпим!
Една жена поднесе на мъжете уиски, на жените – ликьор. Още като заговорих, и той вика:
– Мария, ти ли си? – не виждаше много добре.
Викам: „Аз съм, другарю Живков“. А той: „Какво правиш, много отдавна не съм те чувал?“. „Добре съм, другарю Живков!“ „А какво прави Мария Тролева?“ Казвам: „Тя почина!“. А Живков: „Така ли?! Никой не ми е казал, бе, защо никой не ми е казал?! А Ани (Анахид Тачева) как е?“. Викам:„Добре е“.
Живков демонстрираше уважението си към говорителките с десетилетия и естествено, от това общественият интерес не само към тях, но и към телевизионната програма, която те водеха, се качваше с аналогичния градус. Това осезателно се усещаше при обсъждането на Програмата из страната, утвърдена практика за подобни срещи със зрителите в малки и големи селища, поне пет-шест пъти в годината.
Тази вечер този разговор във Враца се проточи дълго, с доста въпроси, нашият екип отговаряше изчерпателно, раждаха се нови въпроси и оттам – нови отговори. Хачо Бояджиев имаше някакъв запис в София, не изтрая и си тръгна, с него замина, за явното съжаление на препълнения салон, и обичаният от всички „Чичко Филипов“.
Останахме със Стефчето, най-младата от говорителките, и си мислех, че е най-малко познатата – беше спечелила неотдавна говорителски конкурс и още не я пускахме често в централно време.
Интересът на зрителите обаче не намаля, окъсняхме съвсем, а и бая изгладняхме. Когато излязохме от залата на площада, потънал във влажна тъмнина, късият и дъждовен есенен ден отдавна си беше отишъл… До София през Витиня, по ония шосета тогава, имахме поне три часа път, и ѝ предложих да се измъкнем от
