градчето. Аз не се откъсвах от него, навирах се до пеещата кутия във вестибюла и все се взирах в светещата ѝ скала, защото „виждах“ зад нея зелена полянка и едни мънички хора в шарени дрешки да пеят смешни песнички и да играят весело хорце, но само за мен. И бях съвсем сигурен, че е само за мен, защото мама, на която страшно ѝ вярвах, казваше, че чува песничките, но нищо такова не вижда, стига съм си фантазирал и завирал с челцето в радиото, че ще ме заболят очите.
След четвърт век, даже инженер, не се разделих с детското си видение и още дълго живеех с него, макар и подсмихвайки се. Тази представа (на малкия и на порасналия човек) загубих на една вечеря, малко преди да дойда на работа в Българската телевизия. Още бях журналист в „Работническо дело“, а вече се беше разчуло, че има заповед да отивам на „Сан Стефано“ при Писарев и Славков. Не бях съвсем непознат за TВ коридорите, защото няколко години преди това правехме съвместни предавания с големия стар вестник и новата медия. Но като всеки външен, имах и своите илюзии – за добри хонорари, ефектна популярност и весел живот. И най-важното – да се запозная на живо с тези икони – говорителките. Моят приятел от студентските години, Петър Долапчиев, вече две-три години работеше в икономическата редакция на телевизията и беше станал вътрешен човек. Като се разбра, че отивам при тях, ми предложи:
– Да ти направя срещи с няколко влиятелни хора при нас, хем и те да се запознаят с теб, хем и ти предварително да имаш познати вътре. С кого да започнем?
– Познаваш ли Лили Ванкова, можеш ли да уредиш един разговор с нея?
Бях я виждал, естествено, само на екрана, да говори сериозни неща. Значи – това е Телевизията! Бях сигурен, че след Леда Милева (тя ми беше подписала заповедта за назначение), това е най-важният човек, когото следва да познавам. Първоначално.
