В една новогодишна програма той прочете вечерните новини, после в студиото запя популярен за онова време шлагер и покани за танц в ефир колежката си в емисията, Лили Ванкова. Под аплодисментите на екипа, те затанцуваха около новогодишната елха. „По света и у нас“ така и завърши – с изпълнението на Даниел и едно танго – за новогодишен поздрав. Развеселените зрители го поздравиха със стотици телефонни обаждания и хиляди писма.
По едно време, за политическото заздравяване на младото ни ръководство, от ЦК препоръчаха и изпратиха „поулегнал“ нов зам.-директор. Още първите дни той ме помоли да го представя пред ръководството. Предварително му дадох списък с имената на главни и отговорни редактори, на няколко коментатори, двама-трима водещи режисьори, главни оператори, директор продукции. Той разгледа листа внимателно и го подбутна настрана.
– Не с тези – исках ръководството, а не виждам говорителките!
Поканих на срещата само тях. Той много се радваше, че е сред такива известни хора, извади едно пликче с ментови бонбонки, сипа ги в шепата си, и ги поднесе на всеки лично – почерпи ги от сърце. Остана много доволен от запознанството с „ръководството“ и ми благодари искрено. Така и не можа да разбере кой какъв е в телевизията, защото много скоро го върнаха в ЦК да отговаря за нас. Останахме добри приятели. Когато след 6 – 7 години ме освободиха от Телевизията, той беше човекът, който трябваше да ми каже това в ЦК. Беше дълбоко притеснен, не ме погледна право в очите нито веднъж, и ме изпрати безмълвно от кабинета си в партийния дом до вратата на асансьора надолу.
В началото на своята работа в Телевизията аз също бях жертва на тази космическа представа за младата медия. Но може би това ми беше останало от детството, когато все още не само нямаше телевизия, а и радиото беше цяло чудо! Разбира се, не и за нашата къща, защото татко беше началник на градската поща в Радомир и като технически грамотен човек, беше купил един немски TELEFUNKEN, вероятно единствения радиоапарат в
