Висш началник от МВР ми позвъни рано сутринта на 22 октомври 1972 г. вкъщи, точно когато се готвех да тръгвам към Телевизията. От Аерогара София се обадили, че там ще кацне отвлечен турски самолет – за втори път през тази година.

– Вероятно ще се вдигне голям шум при комшиите и другаде – не знаем! Моля те, дай да го заснемем, за да можем за после да имаме доказателства!

Така за една година се озовах за втори път в Окото на циклона на кротко дремещото сутрешно летище, заедно с телевизионните оператори и подвижната телевизионна станция (ПТС 1). В полупразните и нищо неочакващи фоайета, „моите“ започнаха да разставят камерите и се чудеха за какво е толкова нервно. Повечето от „чакащите“ бяха едни странни хора с якета и студени очи, събрани на групички по пет-шест души – спецслужбите. Те са наплашени и напрегнати, защото преди половин година, на трети май 72-ра, когато беше отвлечен първият турски самолет (Дъглас ДС9), на борда му беше Йомер Иньоню, син на Исмет Иньоню, дълбокоуважаван турски държавник – няколко мандата президент и премиер на Турция.

Тогава, преди половин година, контролната кула на Аерогара София започнала разговори с „въздушните пирати“. Салоните на терминала били отцепени и единствената българска