С Христо седяхме винаги един до друг на дирекционния съвет. Той непрекъснато подхвърляше на ухо някакви смешни реплики, а аз се смеех тихо в шепите си. Срещу нас Иван ни гледаше завистливо и от време на време отронваше дежурното: „Колеги, моля за малко внимание!“. Христо млъкваше и след минутка прошепваше, като продължение на неформалния ни разговор, разбира се, пак на ухо: „Та, мисля аз, не е важно и даже е добре да имаш повечко деца, но важното е те да не са от една жена!“… През това време Заседанието обсъжда програмата за следващата година например. Когато нещо се закучеше и не се очертаваше лесно или бързо решение, Христо ще посъветва: „Другарю Славков, няма ли да е по-лесно, като не можем както щем, да щем както можем?!“. И с учудени сини очи, по детски широко отворени, пускаше една порцеланова бюрократична усмивка…
Аз бях доста често при Цачев – почти всички основни позиции на Програмата бяха свързани с неговия ресор – новините и публицистиката. С него нито един път не съм имал затруднение, всяко нещо е обсъждано без умора и докрай. Ако неговите редакции имат проблеми с Програмата, той идва при мен и няма начин да не постигнем съгласие – при Славков за арбитраж не сме се качвали нито веднъж… „Като не може да стане каквото щем, ще направим каквото можем!“
По едно време в нашата страна, за да се вдигне раждаемостта, бяха забранили абортите. Христо, Димитър Езекиев и Георги Стойчев организираха протестната линия. Но главният редактор на здравната редакция Стефан Тодоров беше син на министъра на народното здраве и с нашите предавания срещу абортите той пък се изправи вкъщи срещу баща си. Аз не свалих от излъчване протестната рубрика. Получихме всеобщата подкрепа и на зрителите.
Министерският съвет отмени забраната и за да се вдигне раждаемостта, набеляза други мерки. И те нещо май успяха, защото въпреки абортите, станахме по едно време почти девет милиона! Та и сега, след като три милиона заминаха на Запад, все пак държавата ни се крепи на пет-шест милиона…
Единствената привилегия, която Христо ползваше, е в
