буферните фирми – рискови. Зад Стената понятията за едни и същи неща бяха спорни и наказуеми, въпреки видимите добри икономически резултати.
Злоупотреби с власт или със социалистическата собственост?
Стопанска инициатива или измама?
Двойствена възможност или правоверна законност?
Когато се обезвреждат мини, винаги има риск, даже и да се спазват правилата. Просто защото е мина и гърми. А как ли да се нарича мирното съвместно съществуване на Изтока със Запада, когато ключовата дума ПАЗАР се пишеше на различни езици?
Пазарни цени, конкуренция, реклама, комисиони – у нас бяха по презумпция невнятни, както дънките, късите поли и кока-колата… Тежко и горко на ония, които първи ги наденат или отпият, не дай си боже, ако са закупени на „свободни цени“ със забранените, но тайно обичани, щатски долари!
Нашето население са̀мо знаеше какво е „валута второ направление“, но не и кой и как я има. Тихомълком се създаваше и червената буржоазия, с доларовите си банкови книжки вместо партийни билети. На възлови места и на служба в чужбина с предимство се изпращаха наши другари.
Виждахме и още една разделителна черта – между партийци и безпартийни. Кварталните отговорници на ОФ (Отечествен фронт, създаден от БКП през Втората световна война) даваха решаващото мнение даже кой може да кандидатства за университета и кой – да служи в трудовите войски.
Витаеха и всяваха вледеняващ страх все още спомените за злокобните лагери в Ловеч, край село Скравена и Белене, където е могло да влетиш без присъда, само със служебно „направление“. Но даже споменаването за тези трудови лагери беше почти държавна тайна.
В такава атмосфера се роди и разви понятието „правоимащи“, емблематично за края на социализма в България. Тези горчиви явления тровят и днес спомените за онова време, правят го противоречиво.
Червено ли е синьото море?
Никой ли не виждаше истинския му цвят? И защо не го
