и на туризма. Тогава каква толкова огромна заплаха за великата държава беше младата жена? И нима „дългата ръка на Кремъл“ трябваше да се цапа, като можеха просто да изпратят другарката Живкова например на Школа в Москва, както малко преди това направиха със съпруга ѝ? Или просто посланик в престижна столица с много музеи? Или поне още сто други начини, без крута физическа разправа? Еврокомисари нямаше още, но българско посолство в Монголия имаше.
До последните си часове Мила се водеше от своето правило. „Аз не мечтая, аз имам проекти (б.а. в смисъл планове), които изпълнявам“, ми каза тя в онази привечер в Евксиноград.
А към проекта „Международна детска асамблея“, след този за Рьорих, беше особено пристрастена. Беше ме поканила и от две години вече бях главен координатор на световното мероприятие. Няколко седмици преди Асамблеята (1981 г.) имаше някакви проблеми около откриването. В понеделник, мисля, че беше 20 юли, тя ме потърси по телефона от Боровец, където беше на почивка. Престоят ѝ във високата планина, сред боровете, очевидно и се беше добре отразил. Разговаряхме петнадесетина минути. Беше в настроение, разпита ме подробно докъде сме стигнали с подготовката, имам ли проблеми, които искат нейната намеса. В заключение ми каза:
– Засега толкова. Но ако възникне още нещо, довечера се връщам в София – тук ми омръзна, работи ми се, утре към обяд ела в ЦК, ще се видим за повече.
Нямаше нито нотка в гласа ѝ , или в кондицията ѝ , че е останала без желание за живот. А освен това и Мила, и Иван, имаха свръхусет за него. Ако нещо вещаеше заплаха в София, тя просто щеше да остане в Боровец.
На другия ден, вторник, 21 юли 1981 г., преди обяд, по радиото прочетоха съобщение за смъртта ѝ.
Людмила Живкова не беше „убита“ нито от руснаците, нито от „нашите“, нито от когото и да било. Не може човек, който така свободно бродеше в други светове, да не опази Своя. Ако нещо твърде рано я отведе в отвъдното, то е преди всичко преумората и прекомерната свръхангажираност за Каузата, избрана от нея.
