Изберете страница
-+=

– Няма как, другарю Живков, той е с друг глас и не можем да го подменим с Вашия. Няма друг начин – ще трябва да започнем записа отначало…

Живков вече не се колебае, прагматизмът в него е надделял – той се обръща към сащисания водещ:

– Е, сега какво да правим, трябва да слушаме младите! Добре, готов съм! Младеж – кажи кога да почнем…

Настръхналото студио си отдъхва.

Вторият дубъл започна по-добре и въпреки това няколко от 
големите пасажи все още не бяха успешни. Наложи се да правим трети дубъл. Живков започна да се вайка: „Аз до довечера ли ще седя тука? Вече за нищо не ставаме, май годините си казват своето“. Но и не губеше желание неговото изявление да стане по-гладко и да се приеме по-добре. След третия запис получи одобрението ни. Той е доволен:

– Благодаря Ви, момчета! Малко ви уморих, но стана! Благодаря Ви! – и се обърна към шефа на УБО: „Когато друг път идваме в Телевизията, те моля този младеж да го предупреждаваш и той да е тука. Така и аз ще се чувствам по-спокоен, а и няма да мъчим хората. Нали нямаш нищо против, младеж?“ – обръща се към мене и без да чака моя отговор, помахна дружелюбно с ръка към студиото за сбогом, внимателно слезе от подиума и натежало се запъти към изхода. До края на дните ми в Телевизията, всеки път при посещенията за записи на Тодор Живков, аз неизменно бях в студиото:

– Ааа, младеж, тук ли си вече? Добре, добре… Май само на тебе още не съм додеял…

 

Разбира се, направо от студиото аз пък изтичах до Десетия етаж, не изчаках и асансьора. Павел Писарев ме посрещна развеселен, но и с неговия мрачен хумор: „Добро шоу! Но твърде ти е рано да дърпаш котката за опашката…“ Той, разбира се, вече знаеше всичко – и от телевизионните клюкари, и от ченгетата. И добави сухо:

– Ти май не си много в ред!

Но трудните дни за мен, новия шеф на Програмата, тепърва предстояха. Началството от Комитета лесно не забравяше. И то твърде скоро, и съвсем неочаквано, ни напомни това.