мога да Ви уверя, че както лично аз, така и българските власти, полагаме всички възможни усилия за разрешаване на случая по възможно най-благоприятен начин… Сами разбирате, че българското правителство не може да носи отговорност за евентуални неблагоприятни последици“.
Играта съвсем е отишла на Големите писти. Намекът на българския държавник звучи достатъчно ясно – проблемите не са наши, ако Вие не си ги решите, и самолетът гръмне, ние не сме виновни!
Разменят се двузначни послания; иносказателни ноти; секретни бюлетини, без тайни в тях; шушука се безгласно.
Министърът на вътрешните работи Ангел Цанев и негови заместници на няколко пъти лично навестяват екипите в летището, български дипломати от нашето Външно също са тук, но те бягат от прожекторите и камерите.
Мяркат се и зяпачи. Дошъл е даже и пословичният „заешки генерал“ – шеф на Ловно-рибарския съюз. Господи, колко трудно се променят нещата в тази наша държава! – четиридесет години след този случай не видяхме ли на летището в Бургас, след убийствения атентат там, финансов министър и кой ли още не?
Следователят по отвличането, Стефан Марков от Държавна сигурност, още през 1972-ра беше непримирим, и ми каза: „От такива визити файда никаква, те само лошо пречеха на разследването. Ама нали големците трябваше да ги видят по Телевизията!“…
Във фоайетата на Аеропорта вече пълзи мълвата, че тук има хора от Анкара с пълномощия и опит в тези дела. И в потайни доби, и в потайни места, Техните и Нашите умуват как тази работа да завърши без кръв в София, и без бесилки в Анкара.
Включена е и пълната мощ на нашата Държава, безапелационна, но невидима и дипломатична – за гюрултията на тези 40 часа на инцидента няма да си разваляме за години напред достлука (приятелството) с Комшията от НАТО…
