Непонятно е как никой не се е сетил, че не бива телевизията да предава драматичните събития постоянно и на живо. „Свободата на словото“ давало на атентаторите достатъчно сведения за действията на полицията. Така Мюнхен 72 стана първият „телевизионен“ атентат, предаван директно от телевизионните камери, в който загинаха 17 души.
Сега в София обаче ние подло дебнехме с телевизионните си камери отвлечения турски самолет, но предавахме в реално време само в залата на офицерите за борба с тероризма. В 14.00 ч. изпратиха обяд и лимонада за отвлечените пътници. От самолета го приеха – добър знак! До края на инцидента, цели 40 часа, пращахме редовно напитки, храна и лекарства, и нито един път не ги върнаха. Пуснаха заболелите на борда девет души, между които и две майки с двумесечни бебета. Всички те бяха настанени в Профилакториума на Аерогарата.
Онези в самолета, в края на пистата, все още си траят, не шават, чакат ние първи да започнем. В ПТС-а ги следим внимателно – камерите с мощните телеобективи са ги взели на фокус. И въпреки леката мъгла, всяко потрепване на машината се усеща и на екрана. Летището пусна стартовите си прожектори, та „обектът“ е огрян поне от десет мощни слънца. Вижда се и муха, ако кацне на крилото. Тези от контраразведката са доволни от хрумването: „Хубаво го измислихме това с телевизията, Велев! Добри сте!“.
На четиримата оттатък, в Боинга, не спали повече от едно денонощие, им трябва гласност на Каузата, за която се готвят да жертват живота си. За съжаление, не само своя.
В слушалката има повик. Нашият преводач е перфектен:
– Имаме писмено изявление за условията! Радистът поглежда към нас. Началникът му кимва: „Добре!“.
– Дайте го!
– Пратете на борда ваш човек, но само един!
– Не може един, трябва и преводач.
– Тук имаме! Антитерористите ликуват – лафът е тръгнал, това е начало
