могат да викат, викат по нас. Ние си траем важно, но не знаем защо. И докога!
Има вече и оперативен Щаб, който засега се ръководи от шефа на Аерогарата и от следователя от Държавна сигурност Стефан Марков. На него присъствам и аз, като представител на телевизията, на която тепърва ще предстои да играе важна роля. Каква? Сега още не се знае.
На паркинга, до нашия ПТС 1 (подвижната телевизионна станция), отдавна стои черна лимузина с турски флаг. Разбирам, че посланикът на комшиите Нихат Динч е някъде тук. Има и десетина черни волги, на които челните номера започват с 27, 28 или 29 – например № С 27 59 ЛК или № С 29 50 ЛК… Това, че са милиционерски е тайна, ама всички знаят на кого са, тук и без това е пълно с цивилна милиция, личат си от сто метра.
С балканския си усет ние предавахме запис, а не директно в ефир, за да не могат на борда на самолета да следят обстановката около тях. При подобна заложническа криза на олимпийските игри в Мюнхен 1972, само преди месец, германската телевизия беше предавала на живо инцидента и от това там си изпатиха.
На 11-я ден от откриването на Олимпийските игри в Мюнхен, спортното събитие изведнъж се превръща в антична драма. Палестински терористи вземат за заложници израелски спортисти и след 24 часа преговори всичко завършва с кървава баня, в която бяха убити 11 заложници, един германски полицай и петима палестинци от терористичната организация „Черният септември“.
Някои от свидетелите на събитието в Мюнхен от 1972 г. говорят за грешки на германските власти, които значително улеснили терористите. След „нацистката“ Олимпиада от 1936 г., Германия не иска светът да си спомня за гестаповската държава. Затова организаторите съзнателно не желаели да демонстрират униформено полицейско присъствие по време на игрите. Даже напротив – стремели се да показват новия си демократичен, открит и приветлив образ.
