бомби със свалени предпазители. Готови са да се предадат, видели са, че всичко е безсмислено, дано поне „смъртните“ в Турция оцелеят. И техните илюзии, заради които предприеха тази опасна авантюра.
Тъжни са.
Първият вяло ми подава два пожълтели листа с декларация, написана на ръка на турски:
„…Ние предвиждаме въоръжена борба до победа…
Да живее революционната борба на работническата класа на Турция!
Да живее марксизъм-ленинизмът!
Долу американският империализъм!“
Най-отдолу – имена. И подписи:
Хаджъ Йоздемир
Дервиш Елмаджъоглу
Ахмед Маден
Юджел Бозкент
Отвлеченият турски самолет в края на пистата на Аерогара София.
Един от похитителите отива за преговори.
Този текст беше прочетен и на пресконференцията след полунощ на 24 октомври 1972 г., когато самите, вече невъоръжени момчета, обявиха „временния“ край на своята въздушна революционна борба срещу американския империализъм.
След 40 минути срещата свършва. После, сякаш знаеха какво им предстои, те се снимаха „за сбогом“ с нашите и чуждестранните журналисти. Те така и не разбраха, че през седемдесетте години на миналия век календарът от няколко десетилетия вече бе в Нов стил, беше се установил и новият исторически ред, който не приемаше с възторг, а неглижираше лозунгите за революция, за въоръжена борба, за установяване на работническо-селската власт.
Похитителите май бяха проспали това време. Вместо Революционери, те вече бяха просто Терористи. Но ако не стрелят, а само викат „Долу“ или „Демокрация“, могат да минат и за дисиденти. Много объркана работа – нали и Ботев със своята чета не от четири, а от двеста четници, похити чуждоземния „Радецки“ за своята Кауза – Свободата на България?
