315

Връщам се по обратния пуст път към България. Далече зад мен светят постоянните два фара – „придружава“ ме бежово БМВ от висок клас, с таксиметрова табелка отгоре, но с фарове отпред, като за рали в пустинята. То се лепна за мен още при влизането ми на Промахон преди седмица и сега, на прилично разстояние, чинно ме връщаше в България. Спра ли да заредя и пия кафе на някоя китна бензиностанция (не бяха както нашите тогава, само с една-две бензиноколонки), моето „такси“ не влиза в отбивката, а прилежно чака на магистралата, единият „пасажер“ остава в колата, а другите двама застават край нея и пушат „Папастратос“. Не натрапват придружаването, но и много-много не се спотайват. Тръгвам от бензиностанцията, те си допушват цигарите и все така кротко и любезно поемат след мен. Не ми беше неприятно с тях, чувствах се някак си по-сигурен и по-спокоен. А и имаше някаква игра в това, беше ми забавно. Правителството си е правителство, телевизията си е телевизия, но и службите са си служби.

Това „ТАКСИ“ не ме изненада. Навсякъде по света журналистите, щом излязат зад граница, знаят, че често стават обект на такова мило внимание, зависи от местните закони за свободата на словото и за правата на човека, или по-точно – с какви очила се четат тези правила. Мисля, че така е и до днес, в новите времена на зрялата демокрация. Само че вместо бежово БМВ такси, ни „гледат на живо“ от спътници в небесата. Какво да се прави, така е от векове и за векове.

При излизане от Солун, техният Тесалоники, пътят се качва леко нагоре и после, след последната бензиностанция, почва да се спуска с лек десен завой. След минутка идва и разклонът – наляво, доста круто, завива към България (няма табелка), а направо – отива към Кавала, която е на около 160 км. Не съм бил в този беломорски град, за който вкъщи още от малък толкова са ми разказвали. И в последния момент, секунди преди стрелката „KAVALA“, решавам да продължа към него. Обяд е, има време, визата ми важи и днес, до полунощ. Сега – направо към Кавала! А после оттам – към граничния пункт на Кулата. Откровено казано, не ми се разделя така бързо с Гърция, толкова ми е хубаво тук!

След около тридесетина минути, по отлично поддържаното шосе, малко нещо се усещам неспокойно. Вече няколко пъти поглеждам в огледалото назад и не виждам „таксито“. Къде отидоха тия хора, станаха ли по-предпазливи, или се загубиха? Намалявам скоростта, дано ме настигнат. Не и не, няма ги! Карам още малко и спирам край една крайпътна чешмичка, и паля един „Кент“. Няма ги. И се сетих, че вероятно са ме загубили още при оная отбивка, когато вместо наляво към Кулата, продължих направо към Кавала. Стана ми кофти, не обичам да се правя на Джеймс Бонд! Да взема да се върна назад? Но бях почти пред старинния град! Загасих с яд цигарата в прахоляка до колата и продължих напред. Без доскорошното бодро настроение, влязох в хилядолетния град, паркирах на кея, качих се до Крепостта, после снимах и палмите край приказното пристанище. Все едно бях във Велико Търново, но ако то беше на море.