коментатор ще трябва да напусне поста си в Българската телевизия.
Славков мълчи, но позата му на сфинкс излъчва съгласие.
И му отива.
Настъпва мъртва тишина. Как така ще пъдите колегата?! Та той е бил с тях на стотици стадиони по цял свят, коментирали са тежки мачове, крещели са в микрофоните при всяка победа „Бог е българин! Или белгиец! Или чех!“. После до късно в хотелските барчета са пили кафе и уиски в компанията на най-великите световни спортисти! Чак не им се вярва, че от утре той няма да е един от тях!
Тишината е вцепеняваща! На мен сърцето ми е заседнало в гърлото, Славков е в същата каменна поза, но дъхът му е учестен. И тогава, някъде от средата на омърлушеното множество, сръбският коментатор изстенва:
– Ма немой тако, друже!!! – и сред одобрителната шумотевица добавя нещо като „не закачайте човека, нищо кой знае какво не е станало, колко пъти е имало къде по̀ кофти гафове. Това ще си го пооправим сами!“…
Карл Мандл тържествуващо гледа към мен. Аз гледам към Славков, той маха великодушно с ръка:
– Велев, няма ли да кажеш по едно уиски!
Порталните врати на залата се отварят, така е по „сценария“ на Карл, и влизат едно десетина-петнадесет сервитьорки със страшно много шотландско уиски, лед и усмивки. Славков взема една кристална чаша от подноса, подава я на г-н Мандл, после взема и за себе си, и пита девойчето, което сервира:
– Госпожице, Вие всеки ден ли сте така хубава, или това е само днес?
