Сигурно ви направи впечатление, че винаги досега споменавам и една телевизионна троица – Леда Милева, Павел Писарев, Иван Славков. При Леда е започнала програмната модернизация, Писарев я развива и обогатява, Славков я направи системна, дългосрочна и равнена със световните тенденции и качество.
Фамилията на Живков съзнателно не ни попречи.
Бях убеден в необходимата и умна приемственост и затова още в първите ми месеци на „Сан Стефано“, в коридора към кабинета си, наредих няколко портрета на моите предшественици в Програмата (Христо Радев, Ангел Вълчанов, и т.н.). Исках всеки, който идва при мен, да знае, че не съм единствен и не съм пръв, че има традиция. И не съм вечен, след мен ще дойдат и други. Тази портретна демонстрация възбуди телевизионните духове. Слуховете стигнаха и до Десетия етаж. Славков, явно раздразнен, ме вика горе.
– Велев, какви са тези истории? Защо превръщаш коридорите на Телевизията в даскало, само там редят по стените портрети на будителите. А тия, с които си окичил долу стените, какви са?
Това „Велев“ ме плаши, на нашия си език това значи, че разговор няма да има. Обяснявам въпреки това своите мотиви – портретите засягат само етажа на Програмата и не ги предлагам като пример за подражание, най-малко за Десетия етаж. Славков схваща намека, мръщи се, но маха с ръка:
– Прави каквото си си наумил! С тебе човек на глава не може да излезе! Експериментирай, да видим докога… Тук портрети не обичат.
След някоя и друга година стана ясно „докога“. В деня, в който напуснах Телевизията, портретите бяха свалени от новодошлите отгоре. Един от тях на шега ми каза: „Може би си очаквал и твоето лице да цъфне по коридорите. Но не би…“ – и посочи белите празни петна на стената.
На Десетия етаж им беше по-лесно – нямаше образи в рамки – ни за сваляне, ни за качване. Славков излезе прав, у нас не обичат портретите, а празните стени. Може би затова в Телевизията за неговото погребение даже и некролог с образа му не закачиха.
