350

Светът в следвоенните години след 1945 г. беше започнал да се променя. След Предперестройката на Никита Хрушчов, в началото на 60-те години, най-напред в нашите журналистически среди се усети, че настъпва особено време. Появи се в София например новият вестник „Литературни новини“ (24 май 1961 г.) и в нашата малка редакция (Васил Акьов, Стефан Продев, Радой Ралин, Крум Вълков, Иван Пауновски, Симеон Владимиров, аз, Захари Главчовски и Йордан Василев), съвсем откровено и без шептене, се изказваха първите публични съмнения към „военния азиатски комунизъм“, подсказвани от съветското списание „Огоньок“. То идваше у нас директно от Москва, заобикаляйки тогавашната вътрешнобългарска негласна цензура.

Започналото размразяване на Системата вече не можеше да бъде спряно нито от доктрината за „ограничен суверенитет“ на Леонид Брежнев, нито от инвазията, като в Чехословакия на войските от Варшавския блок по пражките събития там през 1968 г. Тези действия на Москва най-вероятно са били съгласувани и със Запада – когато танковете с червена петолъчка нахлуват призори в Прага, дежурният офицер в Елисейския дворец буди Президента на Франция Шарл Дьо Гол, за да му съобщи това. „Колонел – измърморил недоволно съненият Генерал, – колко пъти съм Ви казвал да ме будите само когато има важни събития!“

До окончателното сриване на Берлинската стена през 1989 г. трябваше да минат историческите над две десетилетия. През това време и технологическото развитие дръпна рязко напред – вестникарският бизнес в тогавашния му схоластичен вид беше обречен, далече преди и у нас да дойде масовият Интернет.

В средата на петдесетте години на миналото столетие новата за България телевизионна медия потегли по трънливия си път, като част от световните процеси. Издигнатата телевизионна кула през 1959 г. не можеше повече да излъчва Програма само