Ласка: „Ще те чакам долу, аз почти нищо не виждам…!“
Чух го. Но нe вдянах – съвсем не очаквах нищо да не вижда. Сега стоеше пред тъмната врата на блока с бяло кожухче и бял бастун. Доближих се до нея и в сумрака радостно ѝ подадох ръка. Тя опипом я пое. Гледаше някъде над мен: „Нали ти си Стефан Велев, по гласа те познах“.
Първите ми минути с нея бяха страшно трудни, тръгнахме с колата към концерта в НДК.
– Как се случи с тебе тази работа с очите? Кога стана?
Има-няма две години. Връщала се от командировка в провинцията, тя си шофирала колата и отведнъж пътят започнал да се „стеснява“ и събира, двете му очертания се пресекли в една точка. Както когато мониторът изгори и образът се събере в искряща линия в средата. На другия ден вече не виждала.
– Толкова години пред десетки екрани – от това ли ти дойде тази страшна беля?
– Знам ли! Започнало е отдавна. Правехме новогодишна програма в Трето студио с първия цветен ПТС, който дойде в телевизията. Той бе паркиран на тротоара отдолу (значи оттам облъчване не може да има, но от камерите вътре…?), кабелите за тях бяха прехвърлени през прозорците. Почнахме работа в студиото, заедно с отговорния оператор Александър Мутафчиев. Не знам дали е от камерите, но след десетина дни ходех с подпухнало червено лице. На Сашо ръцете, с които държеше техните шенкове, също бяха подути, а около очите, там, където е окуляра на камерата – моравосини петна… По този повод какви ли не слухове тогава витаеха из коридорите. Бяхме и на изследвания – нищо!
Много неща и от напрежението при тази работа ме докараха до това дередже. При един стрес вдигнах много високо кръвно и получих тромб в лявото око. Сега е заседнал в ретината и я запушва. Не дай си боже някой ден да се размърда. Дясното око май е изтънило капилярите от мониторите, които денонощно са били пред мен… При най-малко напрежение съм получавала кръвоизливи, без да знам. Диагнозата ми е диабетна ретинопатия…
– Съдба – продължава Ласка – не съм и мечтала за телевизия. Софиянка съм, учих пеене в музикалното училище „Любомир