Земетресението удари София по тъмно. Бяхме в ресторанта на хижа на Витоша на среща с ръководителите на районните ТВ студиа. Чу се глух тътен, като че ли се свличаше някакъв огромен поток от камъни. Или от уплахата поне така ми се стори. Импозантният кристален полилей над главите ни се разклати като махало наляво-надясно, столовете се разскърцаха, приборите изпопадаха от масата. После тътенът рязко утихна, сякаш зловещата му колесница опря досами прозорците на хижата. В ресторанта звънтяха само приборите в една-две по чудо оцелели чинии. Стенният часовник беше затихнал на 21 часа и 24 минути. Въпреки снега, планинската нощ навън беше някак си зловещо черна и тиха.

Така започна всичко, което се случи тази вечер на 4 март 1977 г., петък. След трудно съвещание с директорите на районните телевизионни центрове от Пловдив, Варна, Русе и Благоевград, започнало още от сутринта на „Щастливеца“ на Витоша, далеч от шумните телевизионни коридори на „Сан Стефано“, ние току-що бяхме седнали да вечеряме. Малко ошашавен след бясното люлеене, оставих чашата за още невдигнатата първа наздравица, и в суматохата едва намерих шофьора: „Давай към Кулата!“…