Със Славков сме в ложата, запазена само за Програмата. Това е моето царство – „командният пункт“ с преки телефони до ПТС-а, с пулта на режисьорите на концерта и до Централната апаратна на Кулата в София. Пред нас са и мониторите за ефир и пред ефир. Хем гледаме сцената и слушаме, хем хвърляме око на мониторите, хем пием кафе и кола (с глътка уиски), хем ако стане нещо, имаме си телефони подръка.
По ярко блестящата фестивална стълба и с приветствени фанфари слиза Звездата Карл Уейн. Посрещат го със залп от разкошна музика.
Начало.
На ефирния телевизор обаче е замръзнала странна картина – ние в залата и ложите се кефим на Карл Уейн, а за зрителите Карл Уейн го няма. По телевизията те гледат само кадри с публика и едро – оркестъра, много приятния диригент Майк Александър, част от сцената.
Прекият телефон от излъчващата Подвижна телевизионна станция (ПТС) тихо мърка – Хачо Бояджиев, режисьор-постановчик на предаването, ни търси от режисьорския пулт.
Хачо: Виждате ли го този? Какво да го правя? Не го показвам едро в кадър и стоя само на далечни планове…
Иван: Заради косата ли?
Хачо: Не, това е малката беля! Виждаш ли на гърдите му какво виси?
Иван: Какво виси – кръст виси! Кръст на верижка.
Хачо: Да.
Иван: И какво?
Хачо: Ами какво да правим?
Иван: (с наивен глас) Прати някой да му смени кръста с петолъчка, та да можеш да го показваш в кадър!
Хачо: Смее се късо, въздъхва смирено и затваря телефона.
И от раз на ефирния монитор цъфва едро Карл Уейн с кръста.
Прекият телефон със София звъни още на минутата. Иван вдига слушалката:
(от СОФИЯ): Кой е?
(ИВАН, тихо): Славков!
(от СОФИЯ) – Няколко секунди мълчат, чуват оркестъра, явно Славков е в Залата. И затварят слушалката.
До края на рецитала повече никой не посмя да звъни.
