И до ден днешен, тази иначе красива сграда, се извисява над пристанището, вижда се от целия град, може би за да подсеща за нашата обща история. Кметът на Кавала, г-н Лефтерис Анастадиадис, с когото много по-късно се сприятелих, ми разказваше, че българските фашистки военни полицаи са пребили долу неговия вуйчо. Той имал късмет и оцелял, но останал за цял живот сакат и починал твърде млад. Лефтерис не ни мразеше, мечтаеше да открие туристическо бюро в София. Впрочем имам голям журналистически късмет, че и с кмета на Охрид Благой Селяноски съм близък приятел и до днес, а тези два града според мен са най-красивите югоизточни градове на Европа, но и съдбовно свързани с историята на България.
И на края на тази направена набързо разходка из Кавала, след като се пъхнах под гигантския римски акведукт, препасал и до днес сърцето на града, се озовах отново на пристанището, досамѝ моята кола. Тогава се случи нещо, което оправда притесненията ми от непреднамереното ми „бягство“ от „таксито“. Бях оставил служебната жигула с българска регистрация срещу един голям ресторант под палмите край пристанището. До нея сега стоят седем души с официални тъмни костюми.
„Край! Сега ще имам ядове!“ – е първата ми мисъл. Все пак се доближавам, къде ще ходя! Те ме оглеждат и на чист български език питат:
– Вие с този автомобил ли сте?
Изтръпвам!
В следващата минута обаче всичко става ясно – тези строго облечени хора не са „братовчеди“ на пътниците в следващото ме „такси“, а сватбари от съседния ресторант. Единият от тях през Втората световна война е бил военен фелдшер в нашата окупационна армия в този край. Лекувал е безплатно и местните хора, давал им лекарства без пари от военния лазарет, грижел се е и за гладните майки и дечица в бедния беломорски край. После, през септември 1944 г., заедно с окупационните войски, „докторът“ се изтеглил към България и се прибрал в родния си град Дупница, където и до това време живеел. Радвам се искрено, значи сянката на онова горе Училище все пак не е успяла всичко да помрачи.
