Сега всичките тези елементи, прилагани от състезанието за пръв път още преди няколко десетилетия в българския телевизионен ефир, могат днес да се открият в схемите на нароилите се телевизионни игри.
На 3 април 1993 г., по покана на генералния директор на БНТ – композитора Стефан Димитров, „Минута е много“ се завърна в ефир. Искаше ми се да направя нова игра, много по-различна от предишната. Времената се бяха сменили, нагласите на зрителите – също, но за съжаление, така и не беше се появило ново предаване, което да е предизвикателство към „Минута е много“ в неговия жанр. А такава конкуренция несъмнено би стимулирала екипа към по-съществени промени.
Настъпваха трудни за телевизията години – нямаше средства, предаването се издържаше от спонсори, често реализацията висеше на косъм, снимаше се без наем по дискотеки, наградите бяха символични. Именно в онези трудни времена се ориентирах към книгите, като най-ценни подаръци в очертаващата се тенденция към бездуховност. Хубавата книга като подарък се превърна в една от непоклатимите традиции на предаването.
Медийният пейзаж в страната бе вече разкрепостен. Появиха се реални конкуренти, с много и пищни декори, повече средства и скъпи награди. Никое от новите състезания обаче не достигна образователното равнище на „Минута е много“, нито пък премина с аристократична непретенциозност и интелигентска устойчивост през множеството изпитания и организационни преустройства.
Проф. д-р Лилия Райчева
