така постовият да пуска без карта познатите си, за какво са пропуските? А редът не е ли за всички?
Но и Мария е права. Тя е всепризнато лице на телевизията, в Министерски съвет, дето се вика, влиза направо, защото е Тролева. А тук, в нейната телевизия, ще я питат коя е?
В чудесен капан бях попаднал, няма що, трябваше бързо да се измъквам, иначе ще останем не само без Тролева в Студиото, а и без сутрешната емисия на новините.
Все пак защо съм „бил крак“ в казармата? Боричкането с ротния старшина ми беше дало някои умения („Велев, дай тон за песен!“ – „За коя песен, другарю старшина?“ – „Ти дай тон, после ще видим!“).
Аз към милиционера:
– Другарю сержант, аз имам пропуск – ето го! Другарката Тролева идва с мен като външно лице и като свърши емисията, ще я изпратя обратно дотук, до пропуска!
Мария е бясна, тя – външно лице?! И това го чува от мен? Сега тя е в капан – или трябва да се съгласи, че е външно лице, и да влезе с мен и с моя пропуск, или докато се разправяме, да пропусне ефира! Да изпусне, или да закъснее за емисия „Новини“, за Мария Тролева е просто невъзможно, всичко може, само това не – не, и не! Това може да го направи само външен човек! А тя и това не е! Тогава? Мария бърка в чантичката, вади си пропуска и с цялото си достойнство го показва на постовия, който и така беше вдигнал ръце от нас, и я гледаше удивено.
Отиде си Мария рано от този свят! Мисля от рак. Случи се така, че постъпила в болницата, в която се лекуваше и моята майка. Всички се разтичали да настаняват Мария, да ѝ помогнат с каквото могат. Тя нищо друго не поискала, освен един портативен телевизор в стаята си, за да гледа вечер „По света и у нас“. Понякога, когато майка ми заспиваше, отивах при нея да гледаме програмата и да си говорим за телевизионните нрави, какво е могло и не е могло да се направи. Тя се държеше така мъжки, че аз дори не разбрах за тежката ѝ болест.
Една вечер пак отидох в стаята на Мария – леглото на българската телевизионна звезда беше празно и оправено, прозорецът беше отворен, телевизорът беше загасен.
Имало едно време едни хубави, елегантни и умни момичета. Хем са у вас, хем ги няма. Наричали ги говорителки, защото колкото и гости да има пред екрана, те могат да говорят само на теб!
Това било в старите времена на старата България. Онези говорителки днес ги няма, останали са в онези години, или са в други земи.
Сега България търси нови таланти, пее на английски Happy Birthday Daddy (1913). А не „Многая лета“ (1787)
