41

Звъни телефонът от пропуска. Аз вдигам слушалката – търсят Славков.

– Кой го търси?

– Леля му, били много близки. Иван ми маха с ръка: „Няма ме!“. Аз: „Славков не е тук“.

– Неее, лелята казва, че колата му е тука! Аз не се предавам: „По етажите е някъде“. Портиерът: „Тя ще го чака“, и след секунди: „Изтървах я, докато говорех с вас, леля му се качи нагоре“.

Иван ме моли:

– Покривай ме! – напоследък това е петнадесетата „леля“, „първите братовчеди“ са два пъти повече от лелите, а съучениците ми, само от последния клас, до днес са най-малко сто. Телефонът у нас не млъква, сега ме сбараха и тук…

И мигновено изхвърча от стаята. След три минути плахо се чука. Влиза „лелята“ и без да се огледа, буквално се хвърля на врата ми:

– Ванчооо! Леляяя!

Така и не успях да се дръпна…

Каква роднинска обич! Не е лесно да си ЗЕТ на Държавния глава! Разбира се, жената искаше Иван да намери работа за снаха ѝ, в тяхното градче безработицата била страшна. Говореше без прекъсване. Най-после успях да ѝ кажа, че аз не съм Иван, тя не трепна, записах името и телефона ѝ, а тя ми обеща: „Аз пак ще намина“. Въпреки бягството от полесражението, Иван все пак взе листчето и май после нещо направи, защото „лелята“ повече не ни се обади.

За бохемския живот на Славков се говорят легенди, но и днес, и тогава, така живеят доста млади хора, журналисти и